А Серт Йордан продължи:

-Трябва много да обичаш конете, за да разбереш кра­сотата им. Когато ги видях, дълго време не можах да си поема дъх. И си мислех: тука, на връх планината, трябва да се е родил Стояновият жребец. Тука, сред тия зелени вър­хове, каменисти урви и равни била на Балкана.

Конете се бяха събрали в кръг — изглежда, вземаха някакво много важно решение. Само Бялата кобила имаше свои, отделни грижи. Приближавах се колкото може по-тихо и незабелязано. Билото на планината беше голо — совнах се по високата трева. Исках само да ги погледам. Да хвана Бялата кобила дори и не помислих. Невъзможно беше да я издебна. И затова често спирах. Носех бинокъл и ми се струваше, че ако протегна ръка, ще я плъзна по гривата, на който жребец си искам. И колкото повече гледах, толкова повече ми се искаше да се метна на най-буйния. Исках! Ни­кога не съм пожелавал кон както тогава. Приближавах се метър по метър. Стигнах до петдесет крачки и се изправих — свършваше се високата трева. Страхувах се, че ще ги из­плаша, ако продължавам да пълзя. Бялата кобила тихо, призивно изцвили и конете отскочиха. Развяха се гриви, кръгът се разкъса. Шепнех най-нежните думи.

Такива ду­ми, каквито на никоя жена не съм казвал. Но Бялата кобила не вярваше на нежните думи — и на най-нежните. Из­върна тънката си шия, разтърси грива и се понесе — без­плътна и гъвкава. И това чудо трая само няколко мига. Бели и червени, черни и сиви, конете изчезнаха зад първия хребет...

 На това място Серт Йордан млъкна, Жераве. И дълго мълча. Понякога потракваше паница, звънваше прескундена, колкото да накара бай Драгия или Топчи Димитър да метнат по някой строг поглед.

— И! Какво стана с Бялата кобила? — попита Зарезан.

Серт Йордан продължи, без да чуе думите му, сякаш се върна от онова далечно, в което беше странствал някога

— Две седмици ходих след табуна и познавах вече сле­дите на всеки кон. И знаеш ли какво открих? — Вуйчо ми сложи ръка върху рамото на бай Драгия. — На едно място забелязах единични следи. Един от конете (ако се съди по ямичките на копитата, това беше най-буйният, най-непокор­ният — черен като гарван жребец) се беше отделил от дру­гите. Тръпнах по неговата следа. Вървях дълго. Беше валя­ло и дирите, съвсем пресни, водеха към леговището на един бистър поток. Там, до потока, единичните дири изчезваха:
губеха се в цял харман от копита. „Какво ли се е случило -думах си, — та е толкова утъпкано!" И видях, че мястото беше изпогазено само от. . . два коня. Взрях се по-внима­телно -и разбрах, че тука до потока е станала срещата на Бялата кобила и Черния жребец. От другата страна на дола следите вървяха заедно и сетне се смесваха в разлятата река, потекла изпод копитата на табуна. . .

Да. . . Какво е станало! Защо Черният жребец се беше отделил и защо Бялата кобила е отишла при него? Вървях и мислех.

— И? — не се стърпя бай Драгия. — Какво било?
Серт Йордан отпи от паницата и обърса