Но нищо не умира съвсем... както казва Драгий. Все остава по нещо... И от песента остана. Спомням си само как захващаше:

 
Снощи се Стоян понапи, понапи,
та се похвали пред пашовите конаци,
че има булче хубаво, че има конче хранено:
за ден в Цариград отива и пак се назад повръща...

Твърде дръзка ще да е била хвалбата, та да скръцнат със зъби пашата и бабаитите покрай него. И си думам: „Ка­къв кон трябва да е имал тоя Стоян — да тръгне при изгрев слънце за Цариград и по заник да се върне?"

Но щом се пее в песента, значи имало е такива коне. А сега къде са? Участвал съм в големи конни състезания, докато бях в гвардията, и съм сигурен, че породистите жреб­ци, дето ги развъждат по конезаводите като в парници, не могат да се мерят с ония коне, възпети в песните. И просто вярвах, че както песните не умират съвсем, така и тая юнашка порода не може да загине. Все е останало нещо от нея.

И така години наред. Където идех, питах и разпитвах. И  на  един  панаир,  където  бях  отишъл  да   купя  булчинска премяна, дочух такива думи: „Коне ли искаш? Че изкачи се на Балкана. Ще видиш коне, каквито не си и сънувал. Диви коне. Пускат ги на Благовец, а ги прибират по Димитровден, на цели табуни. Иди, нагледай се!"

И ако тогава бях умрял — въздъхна Серт Йордан, - щях да си умра с отворени зеници за буйни копнежи за тъмната влага на две тъжни очи. . Бях им казал веднъж, че ще ги грабна каквото и да стане. Чакали са ме толкова време, ще ме почакат още две седмици. Така си мислех. И бях стигнал до Тунелите, когато Камчия помътня. А дъжд нямаше. Някъде далеч от Балкана се бяха свлекли мътни порои. Исках да се върна, да целуна още веднъж тъжните очи и да им кажа да гледат за бял кон... Исках да се върна, махнах с ръка — на поличби ли ще вярвам! И не се върнах.!

Серт Йордан отпи на едри глътки от съдината пред него.

-Три дена вървях все нагоре по Луда Камчия и стигнах до Котел. Изкачих се на Разбойна и оттам през Равна и Зеленич — все юнашки сборища — отидох на Агликина поляна. Оттам поех към Чумерна. Срещах коне, но те бяха дребни и никакви, каракачански. Нито стойката им- стойка, нито снагата — снага. Минах под Триглав и някъде към Юмрукчал, към Ботевия връх ги видях. Видях „дивите" коне. И ми се стори, че аз съм онзи Стоян, за когото се пее в пе­сента. Че аз съм се похвалил.

Много коне съм виждал. Цели ескадрони, цели полкове... Но като тия — никога! Бяха двадесет и два коня. Черни и сребристосиви, бели и червени като пламък. Воде­ше ги бяла кобила.

 ·Ех, тия бели кобили! — въздъхна Зарезан. — Всички
войводи — и стари, и нови — са яздили на бели кобили.

А Серт Йордан продължи:...